Петък.
Гадна работа.
Сам във офиса.
Всички искат нещо.
Намразих половината свят.
Другата половина ме дразнеха.
Купон.
Вечерта.
Непознати хора.
Различни музикални желания.
Гадна водка.
Гаден портокалов сок.
Тъпо.
Ужасно тъпо.
Ранно прибиране.
Напиване с бира.
Събота.
Ранно ставане.
Гадният хазяин дойде да си доприбере парите.
Не ги поиска всичките.
Явно нещо шмекерува.
Краде ток.
Краде студена вода.
Краде топла вода.
Абе голям чешит.
Крадне и с гъза.
Иде ми да го набия.
Шибан пенсионер.
Качихме един шкаф от мазето.
Сутрешни упражнения.
Маршрутка до гарата.
Гадната осмица се влачи като гаден охлюв.
И се вие през целия град.
Билета за рейса поскъпнал.
Ше ги шибам.
Гадна работа.
Ама заради нафтата.
Гадна нафта.
Майка чисти.
Татко гледа телевизия.
Седнах на компа.
Нищо интересно.
Мама ме отведе при дядо.
Гадна работа.
Бере душа.
Седи и диша тежко.
Не може да те види.
Не може да те чуе.
Само повтаря нещо от сорта на “Много важно!”
Мама казва “Окапа се!”
Той отвръща “Много важно!”
Мама казва “Виж кой е дошъл!”
Той отвръща “Много важно!”
Мама разправя “Каза ‘Много се радвам!’”
Аз отвръщам “Да да! Каза ‘Много важно!’”
Погалих го по главата.
Още не му е побеляла косата.
Мама го галеше и му говореше като на малко дете.
После ме прати уж да цепя дърва.
Знам аз.
Иска да го видя.
И аз исках.
Но не иска да гледам как му бърше …
… каквото там му бърше.
Явно и аз не искам.
Нацепих дърва.
Три пъти ми се насълзиха очите.
Три пъти си прибрах сълзите обратно.
После ме прати да си ходя по-рано.
Аз не възразих.
Явно очакваха най-лошото.
Не се случи.
Имах време да помисля.
Гадна работа.
Човека иска да бъде оставен на мира.
Няма да стане.
Може пък и да не иска.
Когато всички органи ти отказват, как да знаеш какво искаш.
Може би иска всичко да е както преди.
Няма да стане.
Цялата тая каша в отношенията.
Неща неказани.
Дела недовършени.
Точно детето, което е било вповече, ще се грижи за теб на стари години.
Странна работа.
Напих се с ракия.
Гледах филми.
Абе глупости.
Правех се, че не мисля.
Добре, че са измислили телевизията и киното.
Тези образи извън главата ти.
Толкова добре отвличат вниманието.
Не пуших.
А ми се пушеше.
Неделята.
Безкрайна.
В някоя такава неделя ще избягам.
Все на запад.
Никога да не дойде проклетия понеделник.
Гаден понеделник…

Започваш да пушиш пак. Изпитваш наркоманско удоволствие от една единствена цигара. Сигурно така се чувства човек когато разхлаби турникета и хероинът потече нагоре. Аз съм пулсиращата вена на Джак. На другия ден те боли глава. Аз съм болката в главата на Джак. Заради зимата е. Затворените пространства и малкото непушачи, които познаваш. Навън е влажно и насрано от кучета. Аз съм студените пръсти на Джак. Не ти е студено нито ти е топло. Никакво ти е. Уикендът създава безделници от хората без планове. Не е безтегловност. То е повишена тегловност. Можеш да стоиш цял ден и да гледаш паякът в ъгъла и да се чудиш колко живеят. Можеш да ошеташ по възможно най-бавния и прецизен начин. Всичко се случва на границата на лудостта, съпроводено от едно налудничаво кокорене. Аз съм малкият изпъкнал капиляр в окото на Джак. Говориш на предметите. Някои са загубили някогашния смисъл. Ти си се променил. Външният ти свят започва да отразява вътрешния, стига да се заемеш да го подредиш. Отделяш внимание на детайлите. Детайлите са твои приятели. Съзерцаваш ги, откривайки някакъв особен смисъл в тях. Смисъл, който никога няма да успееш да извлечеш и дефинираш. Забравяш да ядеш за ден. Аз съм свитият стомах на Джак. Забравяш да дишаш за миг. Аз съм повдигнатата диафрагма на Джак. Ако имаше някакъв талант би създал произведение на изкуството. Единственият ти талант са мислите ти. Ти си единственият зрител в залата, а прожекцията е единствена. Гледаш екрана и чакаш антракта. Едно издайническо движение на клепача ти подсказва за лудостта в главата ти. Аз съм нервният тик на Джак. Сепваш се. Филмът спира. Излизаш навън залитайки. Аз съм центърът на равновесието на Джак. Подпираш се на машината за пуканки. Пук пук пук. Миризма на масло и топлина. Пуканките са като снежинките. Няма две, които напълно да си приличат. Искаш да ги разгледаш всички. И пак онова съзерцаване. Завалял е сняг. Бялото отвън се е отразило вътре в теб. Главата ти е празна и стерилна стая, готова да поеме мислите ти отново. Отваряш прозореца, поглеждаш белите парцали и казваш любезно: “Заповядайте вътре!”…

<<<постингът съдържа кръв и черва>>>
<<<не се препоръчва за лигльовци>>>
.
.
Човек се занимава с глупости докато чака.
Аз винаги съм успявал да бъда много добра компания на себе си.
Така и не можах да намеря пустите гъски в батко Гугъл.
Даже не съм сигурен, че са гъски. Голяма работа.
Абе чаках си тази сутрин пред Зоологическата и видях това стадо да си кълве някакви работи.

Друг път не бях успявал и с двата крака да настъпя лайно, но днес се случи.
Това е някакъв невероятен късмет сигурно.
Чух разговор между двама души:
- Абе тепаш с една тояга и прибираш.
- Верно. Глей как се разхождат.
После мина камион на ВОЛФ.
Спря на едно място и взе да върти боклука.
Нещо изпадна от камиона и аз си казах:
“Ебахти как ръсят боклуци!”
Изпадналият боклук обаче придоби крачета и взе да тича.
Някакво малко плъхче се спаси от мелето.
Друго обаче не се беше спасило.
Лежеше поизкормено в средата на улицата.

Случват се такива работи.
И сега една снимка без смисъл, за да преглътнете по-лесно червата.

Като казах черва.
Мартичка, да знаеш, че колегата ми каза къде правят страхотно шкембе.
Готви се!

И малко движещи се гъски за любителите на зрелищата.

Никога не поверявайте на един луд лист и химикал.
Същото важи за тетрадка и молив.
Не се знае какво ще излезе.
Спомних си една история за Дали.
Не знам колко е достоверна.
Салвадор Дали.
Не друг.
Обичал да си прави експерименти със сънищата.
Сядал в удобен стол.
В средата на празна зала с мраморен под.
С лъжица в ръка.
Сядал и заспивал.
Всеки път когато сънят го налазел, ръката му се отпускала.
Лъжицата падала на пода и го будела.
Картините, които виждал в просъница, оставали запечатани в паметта му и той ги рисувал.
Дотук добре…
Добре, защото ставаше дума за Дали.
Оттук нататък ще става дума за мен.
Вчера вечерта ме болеше корем.
Натиснех ли го ме удряше една гадна и остра болка.
Пробвах със затворени очи и започнах да виждам образи.
Ето какво се получи.
Все пак Дали не мога да стигна…

…..

…..

…..

…..

…..

Nevermind

01.11.07 16:31

И така…
И така нашето tin4e, което по принцип си е по културните мероприятия, реши, че не сме чак такива пенсионери и трябва да отпразнуваме Halloween. Аз не обичам да споря за неща от сорта на това, че не са наши празници и, че не трябва да ги празнуваме. Моето мнение е, че ако няма нашенски празник на същата дата, нищо не ми пречи да празнувам чуждестранен, ако ще и Рамазан да е. Важното е да се празнува. Но да започна от по-рано.

По-рано…
Корабът-майка потегли. Това не е главният кораб от някой научнофантастичен сериал. От онези, които винаги са по-фантастични отколкото научни. Това е фирменото Renault Espace, което на галено наричаме така. Шкодата наричаме Шкодилак или S-класата на фирмата, а лилавото Тико - Stealth (освен веднъж, когато му беше паднало гърнето, тогава му викахме Ферари.)

Корабът-майка…
Корабът-майка потегли с четирима вампира на борда. Единият имаше рожден ден и управляваше, а другите се бяха напили за негово здраве при почерпката в офиса. Стигнаха булеварда и се заоглеждаха. Към околовръстното имаше опашка а надолу беше чисто. Брей сефте. Тръгна се надолу. Котешката пътека беше претъпкана та вампирите се отказаха. Тръгнаха към околовръстното. Дръжки. Абееееее обратен. И се навряха на трилентовото задръстване на Вапцаров. То не за друго, а защото от там и да искат обратен завой няма. Дай на човек избор и той нищо няма да направи. Постави го в безизходица и той ще се оправи. Абе какво разправях.

А дааа…
Двама от вампирите слязоха на басейна в Дианабад от страната на боксовите тренировки. (forevercarrieon, точно там има бокс, ако случайно се чудиш). Тези двамата рецидиви се метнаха на 94 - единият, да се напива в 37 блок, а другия, да отиде до Германос,  да си плати сметката. Аз бях по-преебания. Демек тоя със сметката.

Абееее….
Платих си сметката и се прибрах, да се къпя. Вкъщи заварих Киро да цъка NFS. Изглеждаше умърлушен. Сменя човекът работата и цял месец ще стои гладен. Жена му се грижи за него, ама като я няма нея той вегетира. Изкъпах се и го изгоних от собствения му компютър. Той всъщност сам стана, защото му донесох бира. Та сядам и пускам Епизод 2. Зомбита хвърлят варели по мене, зомбита тичат да ми дерат очите, зомбита ме гонят с граната в ръка. Абе не знам дали са зомбита или извънземни. Всичко живо се опитва да ме утрепе. Нема да се дам. По някое време всичко започва да ми прилича на Halloween и се сетих да звънна на tin4e. Разбираме се да отидат в Строежа и да звъннат. Киро взе да се дърпа. Не му били сухи обувките. Абееееее! Не му дадох избор и набързо си ги изсуши с сешоара. Умен Киро.

Строежа …
В Строежа намерихме tin4e и Нейния завряни в кучи гъз до джагата. Купих Каменица на Киро, защото знам, че ще се подразни и отидохме при тях. Викам:
- Абе, къде го Halloween-а?
- Ми нема го - каза tin4e и взе да сочи - ама един вампир мина преди малко, отиде натам.

Излагация…
Идват при мен едни младежи и ми разправят да сме били ударили едни джаги. Навих Киро и се почнахме. Пълна излагация. Онези ни го вкараха четвъртит. От 20 топки вкарахме 3. 2 случайни и една в собствената ни врата. Толко срам не бях брал скоро. Идеята беше за 40 топки, ама на онези им стана скучно и си взеха стотинките. Дойдоха някакви други да играят, като така навряха и нас в кучи гъз.

Двама без граници…
Гледам Нейния на tin4e се кефи на музиката. Заслушвам се и се оказва, че са пуснали нещо от сорта на 2Unlimited. Брррррррр. Аз съм му казвал, че е музикален помияр, та затова не му го казах пак, а и tin4e щеше да ме утрепе. Всичко живо се опитва да ме утрепе.

Навън…
Решихме да се махаме от там. И без това сме стари. Нагълтахме, кой каквото има, на екс и се изнизахме. Отвън решихме, че не са за нас тея работи и отидохме някъде на дървено и със сервитьорки. Само tin4e дърпаше към Маската, но нали затова сме трима мъже с нея, да и развалим купона. Отидохме в първото без чалга и седнахме на маса.

На маса…
На масата се говорят всякакви неща и се мерят пишки. Нейния на tin4e винаги има някоя интересна история от работа и ни забавлява. Започна да ни разправя за един път, когато били при една чалга певица да и оправят нета. Тука tin4e го прекъсва, за пореден път да му каже, че не е чалга певица, а е Петя Буюклиева. Той е съгласен.

Разправя…
“…та тази беше с една червена рошава коса и с една червена рокля с червени пайети. Постоянно говореше нещо за някакви турнета и концерти, та си викам сигурно е некоя чалгарка. Мъжо й постоянно повтаряше за ремонта в мезонета. Как това било “ама най-доброто”, друго нещо било “ама най-доброто”, компютъра бил “ама най-добрия” и всичко от много добри приятели го уредил. Осебено компютъра от Технополис. Гледам аз компютъра и само като видях, че е с вградена видеокарта си казах “Браво пич! Всичко ти е Най-доброто.” И така два часа. Ние пънем кабели, а тоя намила за най-добрито. Абе нема такова зле. Важното е да си вярваш. Накрая дори се опита да ми поправя протокола. Не трябвало да пиша “апартамент 1″, неееееее трябвало да пиша “мезонет 1″. Щех да го ударя.”

Край…
Толкова. Друго нема.

Innuendo участва в www.nemertini.com
Ако слушка, ще участва и в www.green.nemertini.com което си е бонус, защото това е еко червей!

15.10.07 13:10

Станах в 5:30 като всички гадни провинциални псета и се запътих към автогарата. Нямаше много хора. И автобус нямаше. Докато дойде кирливата Сетра, тълпата беше станала огромна. Всички се скупчиха като сперматозоиди на входа на матката и също толкова коварно се приплъзваха навътре. Гледам Вальо се появил отнякъде и гледа злобно опашката. Пускам поглед. Дръжки. Пускам Втори. Нъцки. Дигнах ръка и шматката накрая ме видя. Идва и вика:

- Оооо Петре.

- Дай кинти аре!

- Ама имам само 50 на цяло!

- Нищо, ще имаш да ми връщаш!

Дава кинтите и аз почвам да си галя тридневната брада с тях и да се хиля като циганин на сватба. Гледам онея гадове са се раместили докато се разсейвам. Пред мене имаше един лилипут, на който реших да приложа натиск. Легнах върху него на границата на интимното. Това явно го смути, защото се понапъна да се шмугва измежду другите селяни. Стигнах вратата и застанах напреки. Вътре разни задници ме гледаха докато предниците им си купуваха билети. Ония глутеуси бяха запушили целия вход на автобуса в опит да се домогнат. Качвам се и гледам фраш. Деба ваща кожа деба къде сте тръгнали толкоз рано?! Намирам едно място и слагам багаж на него. Намирам още две на последната редица седалки и слагам багаж и на тях. Тръгвам наобратно и гледам шофьорът съжалява. Нямало повече места и съжалявал. Аз си проврях недъгавата ръка навън и като се уверих че само Вальо е гепил билета го пуснах. Викам:

- Влизай айде! Ейш, я направете път на човека! Той е лаборант!

Направиха му път. Та сядам отзад, като минавайки си събирам багажа от третото заето от мен място. Сядам ама тясно. Деба. Тоя лилипут дето го налазих преди малко се оказа до мен. Нисък ама широк. И не помръдва. Слуша някакви хард рокове от които аз чувам само барабаните. Та сядам и се правя на заспал. Спя и при всяко друсване се намествам все повече. По едно време вече се бутахме ожесточено. Размина се. Заспах и взе малко да ме интересува. Събуждам се по едно време и се сещам. Гледам Вальо спи сладко и го сръгвам:

- Ейш Вальо, аре да ти върна кинти а?

- Ми аре.

- На ти тея, на ти и тея. Ти що не казваш бе? Нали ме знаеш, че забравям.

- Абе ти ще ги дадеш все някога.

Давам му рестото плюс пари за моя билет и се настанявам пак. Оня лилипут се е разширил още повече. Друсвам се с всичка сила и оня се размърдва. Гледам тръгна да става. Викам си “Евала тоя ще слиза!”. Дръжки. Взе да мрънка, че било студено и отиде да каже на шофьора да пусне парно. И успя. След минута усещам студен вятър отвсякъде и ми стана още по-студено. Стопли се чак на влизане в София. Както съм си заспал от топлото и усещам удар в ребрата. Вальо ми вика, че трябва да слизам. Епа щом трябва, ще слизам. Здрасти София, как ти милая?

Зъня на колегите, да ги питам дали имат място в слюжебната за мен. Имат. Евала. Откакто една колежка си купи Корса все има място. И то, защото друга колежка все спи в различни краища на столицата. И винаги носи шишенце алкохол със себе си. Пристигаме бавно пред офиса. Одпред, където се намираше паркингът, сега имаше две големи дупки. Оказа се, че мястото между улицата и нашия вход е чужда собственост и онзи е решил да ни загради. Евала пич. Ти изби рибата. Да ама шефа сложил колата си напреки, така, че багер да не може да работи. Евала шефе и ти изби рибата. То риба не остана.

Минаваме с колегите през първия етаж и в приемната на долния офис се събрали 20 човека. Шефа наш, шефа и шефката на долната фирма, онези с багера и полицаи. Ние се качихме горе и си сипахме кафе. По едно време идва един колега с 2 торби и пита:

- Хриси, абе ти подари ли подаръците на шефа преди седмица и половина?

- Да. Подарих ги.

- А тогава защо ги намирам тука в склада тея две торби с подаръци?

- Ами не знам…

- Хм, интересно ми е какво е имало в тея торби, които си му подарила…

После разказа историята. Отишъл при шефа и го питал дали му е харесала ризата. Шефът казал “Каква риза?” “Тази за рождения ти ден.” “Ами не съм получавал риза за рождения ден.” Ние се пулим. Бива цирк, ама такава излагация до сега не е имало. Нивга.

Отива колегата с правилните торби и се връща с шефа, който е почервенял от смях. Идва и се обяснява. Бил ги видял но не сметнал за нужно да ни ги върне. В торбите имало рекламни брошурки. Та като дошъл колегата да го пита дали му е харесала ризата той погледнал за сетен път в торбите, видял пак брошурките и казал, че не е получавал риза. Но не казал, че е получил брошурки.

Май ще подаряваме очила на колежката.

Имаше такива дни преди време. Бях малък. Страната беше в криза. Моето поколение запази тези дни като детски спомен с една необоснована романтика в погледа. Тези дни сега ми се струват слети във времето и размити като позиции в същото. Оказа се, че от тях е останала само романтиката.

Има един филм, който показва детството по начина, по който то наистина протича. Неосъзнато. Магически. Там разказвачът говореше за най-големия дар, който е получил от баща си. Неговият дар беше собственото му детство. Или беше животът му. Истината е, че баща му направи магия. Отгледа детето си в концетрационен лагер. Но не за тях ще стане дума. Нито за магията. Нито за истинският танк, който детето получи на края на филма. Знам ли, може пък точно за това да стане дума. Това беше един красив филм за един красив живот. BUONGIORNO PRINCIPESSA!

Кризата. Кризата докара нормалните до лудост а лудите до еуфория. Тези които имаха неизчерпаем оптимизъм бяха доволни от всичко и бяха щастливи с малкото. Другите мрънкаха. Истината е, че тълпата като отделно проявление е разнородна, но когато събереш стойностите и ги разделиш на общия брой се получава общата тенденция. Искрата се дава от лидерите. Така лидерът се оказва само поводът. Тълпата се оказва причината.

В училище имахме за хоби да оправяме правописните грешки в учебника по биология. Така стигнахме до една спорна дума в едно твърдение. Твърдението беше: “Ензимът канализира процесите в клетката.” Думата беше: “канализира”. Ние като ученици с гордост заявихме пред учителката това си откритие. Тя ни обясни, че е мислила много по въпроса. От пръв поглед на човек му се струва, че правилната дума е “катализира”, но когато погледне общата картина, подходяща, все повече, му се струва първата. Първата означава “насочва”, втората “помага”. Така прави лидерът. Но той е нищо без тълпата. Без тълпата той е лудият, който се сражава с мелниците.

Арогантното дете, рожба на моето поколение, живееше в свят създаден от магьосници и луди. Майка ми беше създала особен ореол около всичко което докосваше. Аз бях просто едно дребно ококорено човече, което често избухваше в истерия. По времето, когато трябваше да се работи малко повече, отколкото ми се искаше, само тя успяваше да канализира енергията ми в нещо градивно. По-късно осъзнах жертвата, която е направила за мен. Тя поглъщаше гнева на моята буйна младост в себе си. Сдъвкваше всички истерични прояви на търсенията ми и ги повръщаше в зейналата ми от злоба паст, в лесен за смилане вид.

След време си помислих, че е могла да ме намрази но не го е направила. След още време осъзнах, че наистина не ме е мразила. Създавала е малки островчета на омразата към собстената си любов към мен. Мразела е мен като част от самата нея. Мразела е себе си заради мен. Никога мен самият. Това е магия. Майчината любов е скопено проявление на това, което влюбените наричат обич. Не. Майчината любов е идентична с обичта на влюбения, но изключва възможността за омраза. Всъщност тя е нещо по-добро. Тя е магия.

Магията е самият живот. Истинската принцеса за мен винаги ще си остане тя. Майка ми…

02.10.07 13:01

При Марта винаги нещо се случва.
Този път беше направила пресечена супа с много домати. Отидох и на гости след неуспешния опит, от мен и моя съквартирант, да качим един креват до втория етаж у нас (свърши промоцията момичета! Неговата се върна!). Деба тъпия креват. Мислех, че ще има и други хора у Мартини, но нямаше никой. Беше ми казала че Рени ще се прибира и затова очаквах сбирщина. Ама нъцки.

Още от вратата ме посрещна с:

- Ооооо Педро!

- Ооооо Мартичка - викнах аз - къде си бе?

- Правя една пресечена супа с много домати. - оправда се тя.

- Брей, ще ставаш домакиня а? - викам аз и се хиля.

- Да бе! Кой ще ме вземе?

Мартичка никога не ме прегръща, за разлика от Данчето. Тя е мъжко момиче и не харесва такива лигави изпълнения. Веднъж обаче ме наби. Голям е побойник. Тя е рокер по душа. Мъкне се с кожено яке, лочи бира с литри, пуши повече от всеки и има необяснима мания към моторите. Тя е жената пич. Пук и е хубава. (тука не пипате щото чупя колена!)

- Искаш ли супа все пак? - каза Мартичка, за втори път, след като първия учтиво отказах.

- Ъхъ - казах аз.

- Ето ти сол, ето ти и пипер! - каза тя след като ми сипа супа.

- Е ти що не си сложила?

- Ами защото другите не искат. Затова всеки да си я подправя сам.

- Ъхъ - казах вече с пълна уста аз.

- Ко ше пийм Педру? - попита тя.

- Каквото кажеш аз напри… - започнах аз осъзнавайки, че щом тя говори на меко, значи настава ракиено време.

- Ми на мен ми писна от тея бири … мислех си за една ракия.

- И една зелка…

- И малко моркови…

- Ок.

- Ииииииии Педро! Отиваме веднага след като си изядеш супата!

- Ъхъ - казах пак с пълна уста аз.

Сега се сещам, че не казах, колко беше хубава супата. Марта, супата беше много хубава!

Купихме ракия, купихме зелка, купихме и моркови. Започнахме да режем. Преди това се скарахме кой ще реже, но аз победих с изречението: “На никой нямам достатъчно доверие, за дебелината на рязане, освен на себе си!”. Такъв съм аз! Дребнав!

Докато режех вглъбено се появи Рени с брат си. Тя носеше убийствено тежка раница и два други багажа в ръцете, а брат и носеше един сак. Оказа се, че не трябвало да вдига кръвното, защото ще му се пръснат някакви капиляри в носа. Все пак пийна ракия. Съчувствахме му.

Рени извади някакво парче пушено месо голямо, колкото зелката и се ухили. Седнахме да пийнем и се появи Данчето. Питахме я дали е спасила някоя местност днес. Тя се намръщи. Не била. Каза, че министрите са мазници. Каза, че нищо конкретно не са казали на пресконференцията, а само са се подхилквали дебилно. Данчето е непоправим оптимист. Съчувствахме и на нея.

Дойде Бъцката и каза, че е купил хляб. Питахме го откъде е хванал този обилен загар на лицето. Той обясни, че го е хванал оня ден от електрожена. Питах го, защо не ползва маска. Каза, че от вчера ползва. Беше червено-сив. Каза, че следващия път ще се съблече гол за по-обилен ефект. Съчувствахме и на него.

Предполагам, че и на мен са съчувствали, когато са ме намерили заспал на пода. Сигурно затова са ме преместили на дюшека и с ме завили. Хуманни хора!
Така е!
При Марта винаги нещо се случва.

Понякога ми става тъпо.
Работата върви на буксир.
Разни хора ме занимават с разни тъпотии.
Е вече разбрах, че на такива като мен, за по кратко, им се казва Тъпи.

<<<лирическо отклонение>>>
Имало едно време един Тъп човек, който изобретил лепило което не може да лепи. Лепилото си лепело, но не залепяло така да се каже. Той работел за една компания. Голяма компания. Когато показал на шефовете си лепилото те му казали: “Защо, за бога, някой ще купи лепило, което не залепя?”. Така и си останало неразбрано от хората това лепило. Докато един ден на една компания, която произвеждала всякакви странни работи пуснала в продажба малки, жълти листчета, намазани с това лепило. Те за много кратко време станали много популярни и завладели света с гръмкото име “Post It”.
<<<край на лирическото отклонение>>>

Така аз като един Тъп човек, понякога от тъпотия използвам тези листчета да си рисувам. Чак после, когато се освестя виждам какво съм направил. Ето и някои от най-известните ми произведения:

……………..

………….

…………….

…………

Оставям на лудите ми фенки да измислят имена на картинките.
Разбира се те сами ще решат ….
…. преди или след като ме убият, защото ги нарекох фенки.
Останете с мир.
Благодаря за вниманието.

А да, ето и истинската история:
…………….

History

In 1968, Dr. Spencer Silver, a scientist at 3M in the United States, developed a “low-tack”, reusable adhesive. For five years, Silver promoted his invention within 3M, both informally and through seminars, but without much success. In 1974, a colleague of his, Arthur Fry, who sang in a church choir, was frustrated that his bookmarks kept falling out of his hymnal. He had attended one of Silver’s seminars, and, while listening to a sermon in church, he came up with the idea of using the adhesive to anchor his bookmarks.^[1] He then developed the idea by taking advantage of 3M’s officially sanctioned bootlegging policy. 3M launched the product in 1977 but it failed as consumers had not tried the product. A year later 3M issued free samples to residents of Boise, Idaho. 90% of people who tried them said that they would buy the product. By 1980 the product was sold nationwide in the US and a year later they were launched in Canada and Europe.^[2] In 2003, the company came out with Post-it Super Sticky notes, with a stronger glue that adheres better to vertical and non-smooth surfaces.

…………..